За книгата на Ани Васева “Що е то съвременен танц?”
(Театралната режисьорка Ани Васева дава своя нееднозначен отговор в едно феноменално и фундаментално изследване на театралния живот на съвременния танц в България между 1989 и 2010 година. Полето на съвременния танц е място, в което могат да се преливат различни видове изкуства и затова е трудно да се отговори какво е танцът, казва авторката).
Текст на Галина Борисова за книгата
Ани Васева разглежда танца чрез три подхода към обхвата на понятието съвременен танц: В първия тип се твърди, че съвременният танц би могло да бъде абсолютно всичко-от разходка в полето, през изложба на обекти папие маше или търкаляне по пода, до пълна липса на обекти и хора. Тук се включват всички възможности (включващи и инклузивни). При вторият тип има ясна разделителна линия от технически вид, танц където се включват определен вид техники или комбинират по определен начин всякакви техники и т.н. (изключващи и ексклузивни), тоест всичко останало не е. Третият вид - търси неговите същностни белези в отношението към неговият обект, в поставянето под въпрос на динамиката между публика и изпълнители, в разколебаването на устойчивите форми и конструкции. Можем да наречем тази група-рефлективна, тъй като се стреми да установи белези, изхождайки от подхода на самата работа, както и от отношението й спрямо контекста. Но нито един от трите типа възможни дефиниции за съвременен танц не би могъл да има абсолютна валидност. Всеки от тях може да бъде дискредитиран. Говори се за територии и неясни граници между съвременен танц и съвременен театър. Но колкото и да твърдят, че започват на “чисто”, постмодернистите от Джъдсън Театър в Ню Йорк нямаше да са това кеото са, ако ги нямаше Мърс Кънингам и Джон Кейдж, техните учители. Съвременният танц нямаше да е същият ако ги нямаше пост-модернистите. А пък танцът въобще нямаше да го бъде, ако нямахме историческите танци, класически танц и всичките разновидности на сюжетен, безсюжетен балет, модерен балет и т.н.
Интересно в книгата е разглеждането на някои основни имена от зараждането на модерния танц. От любителска гледна точна, както казва Ани, знаем повече за Марта Греъм отколкото за Мери Вигман, както и Луи Фулър сме я позабравили, въпреки че точно при нея започва кариерата си Айзедора Дънкан. Ани отваря една тема, която е много интересна: “не винаги това, което е станало повече популярно е това, което е дало фундамента и основите на последвалите течения, техники и стилистични отличия”. Но за това трябва да се направи отделно изследване.
В книгата се отделя съществено място на Джъдсън Театър, за концертите от средата на 60те на миналия век. Всички знаем, че лекциите на Робърт Дън като композитор (ученик на Джон Кейдж) са основни и много стимулиращи за хореографите, които започват да експериментират с “разчленяването” на движенията и тяхната артикулация. Но също така, преди тях в студиото на Марта Греъм са се провеждали лекциите на композитора Луист Хорст, който има прекрасна книга за различното развитие на изкуството през вековете и връзката въобще на изкуствата, която според мен не е по-малко маловажна от изследователските трудове на следващото поколение артисти.
Много важно изследване в книгата е и кой, кога и къде е писал за българския танц по години. Разбираме, че съвременният танц трудно е възприеман и изцяло толериран, въпреки че точно той в този период 89-2010 е изпълнен с много енергия и появата на нови имена, както и произвеждането на студенти, тъй като бяха открити програмите в НБУ, НАТФИЗ “ Кръстьо Сарафов”, както и модерния профил в Националното балетното училище.
Много симпатичен раздел в книгата е публикуването на интервюта и разговори с авторите хореографи. Този “интимен” изповеден жанр, да го наречем така, е струва ми се необходим, за да допълни академичните изследвания с личностните предпочитния и съдби, с естетическите различия и представи какво е интересувало самите хореографите, защо и как са правили проектите си. Аз лично се надявам че повечето артисти ще отделят време и енергия, за да си напишат личните изповеди в биографии и мемоари, винаги много полезни за следващите поколения.
Особено весел и забавен ми се струва разделът, където Ани описва буквално представленията на няколко артисти, които тя е избрала поради ред изброени от нея причини, споменати в увода на книгата. Въпреки, че някои от спектаклите, които тя описва, ги има на записи в интернет пространството, ми беше много забавно да чета и да визуализирам спектакли, които не съм успяла да гледам, или да чета за собствените си проекти. Усещането е като за някакъв нафантазиран танц по радиото, където имаме само слух, визията си я набавяме по описанието на говорещия. Прочитането на тези описания действа като сценарии за филми.
Това важно изследване на Ани Васева запаметява едно десетилетие, изиграло съществена роля върху развитието както на самата независима сцена, така и (смея да твърдя) и на държавната институционална сцена. Съществена разлика между двата сектора все още има, тъй като независимата сцена се опитва да е авторска, а другата все още остава в сферата на интерпретациите.
И както казва Джулиън Бардс, който ще перифразирам по памет - все пак един ден ще имаме последен почитател на нашия гроб и за съжаление, няма как да знаем кой е последният ни зрител.
